Прочетен: 1468 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 23.10.2008 14:25
И тъй, прибирам се окъснял , след среща с двете Катита , пресичайки тази странна нощ на видения от миналото , срещнах Drugsbunny в канавката , който ме напуши , хукнах да гоня слънчеви зайци (посред нощ) и се озовах на площада със статуята на Медузата Горгона. Като привидение от някъде се появи известната лунатичка на града - Никита. Луната самодоволно показваше цялото си лице тази нощ и това бе достатъчен повод да разбуни сомнамбулските привички на всички лунатички. Nikita се носеше половин метър над земята и ръсеше след себе си късчета хартиена поезия.
- О, жрицо на нощните въздишки , дете несвястно , романтично привидение с прозрачна нощница , оракул ти си в нощта на предсказанията , говори с мен - посочи ми пътя , защото мисля че тази вечер няма да намеря пътеката към своя дом ! - извиках към нея.Тя се понесе към мен и ми пъхна в ръката надписано листче .
- Когато лунен лъч освети изумрудено-зелените очи на Горгоната прочети магическото заклинание, за да откриеш пътеката, която търсиш. - Въздъхна нежно и отмина в мрака. Аз зачаках . Луната проблесна и очите на Горгоната ме пронизаха със своите искри. Вдигнах листчето и треперливо засричах лунатическата поезия :
Късно е, ще си отида с една мечта.
Късно е да живея за минали неща.
Късно е, а бих бил това,
за което е късно, да бъда сега...
Късно е, щом забравихме да бъдем деца.
Късно е, щом закъсняхме във времето, заради това.
Късно е и се разминахме с много неща,
за които е късно да мечтаем сега...
Късно е да гоним изтекла вече вода.
Късно е да четем пожълтели писма.
Късно е, а това го написах сега,
защото ще е късно, да го пиша след това...
Тогава нишката на времето се скъса , за да се навие назад към самата себе си , бръчките около очите ми се поизгладиха , бузите ми поруменяха като на юноша , и отново се видях млад , и глупав като шиле, да снова навсякъде из града. Взирах се в образите на своето новородено аз , които изпълваха всичките видински пътеки и улици , лутаха се в изгубените безименни минути на отминалото време . Проследих безбройните си отражения : ето ме, малък Сталки, мъкнещ по висока от мен миньорска кирка - прашен и изморен , ето ме, гол и бос, но размахващ първия си нож купен на пазара от Щирлиц , ето ме, броящ луничките по нослето на Денни13 , или плезещ се на вечно сериозния Добротица .В друга минута - дърпах парата завързана на конец пред бясно гонещия я Cacafuego , или се правех на умиращ от глад пред Фокса, за да ми купи свинските бутлета с 0,05 пари по скъпо. Нахален и млад, нехаещ за всичко зло, което забавя растежа на нещата , поставя препятсвия пред хорската съдба , и накрая помрачава делата на човек, независимо колко добри и значими са били , изпълвах нощта със своя бяг, хабейки безпирно своята енергия в безкрайността на отминалите дни, без да оставям дори една следа.
- Хей , Сталки , спри, искам да говоря с теб , непрокопсанико ! - изкрещях на едно по -младо аз, но то не спря:
- Не мога - едва изрече, профучавайки по - край мен - Ще изпусна танца на самодивите в гората! - Хукнах след него да го гоня. Настигнах го чак дълбоко в гората , проснал се зад един дъб . Наблюдаваше прикрит зад дървото, езическите ритуали на горски самодиви в Евина премяна. Залегнах и аз да погледам . Въртяха се въртоглаво в своите танци около един казан и пееха зловещо :
- Нии сме диви, диви самодиви
пеем песни за козела Пан,
голи, много сме игриви -
имаме си гайда , липсва ни тупан.
- Па! Намерихме си жертвени животни , момичета, да ги настъпваме по палците на краката цяла нощ ! - Скова ме в ужас гласът на Зеленоока някъде зад нас .
- Спасявай се - изхриптя като яре Сталки и хукна между дърветата . Замалко да го прегазя докато набирах скорост. Страшно шумоляха храстите зад нас и диви крясъци се чуваха:
- В казана с бира да ги хвърлим ! - Познах бъдещата хаджийка Стефанова
- Бетонобъркачка да ги мачка ! - предложи бъдещата генерал Несебра
- Да им удерем ... - не чух сред воя какво, но Несебра страховито се изсмя:
- Муахаха , Мъ, Да! - и добави - Бухлатите!. - Бягахме с малкия Сталки така, сякаш ни гонеха всички вещици на Хелоуин . Не спряхме дори когато отвесния горски бряг свърши и пред нас отново проблесна отразена във водите на Дунав луната. Когато се сетих, че така и не се научих да плувам, вече цопвах в реката.
- Помощ - извика малкия Сталки - не мога да плувам !
- И аз не мога - бълбук бъл бук - Защо скочи като не можеш? - бълбук
- А ти защо - бълбук бъл бук - А уж си възрастен ! - бълбук. Не, не се удавихме . На човек попаднал в дълбока река без да знае да плува му остават само два начина на действие. Първият е да се опиташ да плуваш и след като се измориш да безпокоиш рибите с некоординирани движения, да се нагълташ с вода и да се удавиш. Вторият е да се отпуснеш на течението и само леко да приритваш, докато можеш. Реката бе благосклонна към нас и ни изхвърли, като натровени риби с коремите нагоре , на брега.
- Недорасъл еротоман - изсъсках към Сталки .
- а, еротоман , това е шофьор на тир MAN с календар на Памела Андерсън в кабината, нали ? - стана от речния бряг и хукна пак нанякъде .
- Хей , мога да ти разкажа какво има по пътя извън града - Изкрещях му , за да предизвикам вниманието му и да се върне , но от към мрака се чу :
- Не ми вдъхваш доверие ,чиче , няма кого да баламосваш - и колкото и да го виках , повече не отговори. Разнебитен се добрах до пътя към града и реших да си почина в близката канавка. Тъкмо бях задрямал, когато чух нежния гласец на мойта чучулига
- Сталкероне бе , защо си спал цяла нощ в канавката с тоз напушен ексхибиционист Bugsbunny , бе Сталкероне! 
24.10.2012 06:00
30.10.2012 23:11
